0071: Слушате ли симфония (Slushate li simfonia)

Симфония е жанр на симфоничната инструментална музика в много части, с канонизирана форма и фундаментално мирогледно съдържнаие. Това е сложно, съвместно звучене на много гласове и звуци с различен тембър, тоналност и дължина, с различни височина и сила, които се сливат в един хармонично организиран сложен звук, обикновено наричани концерти. Във финалите могат да се използват и танцувални теми.

Симфонията е музикално произведение (появило се първоначално в Италия) в сонатна циклична форма, предназначено за симфоничен оркестър, съставено обикновено в три или четири части, включващо понякога и гласове. В нарицателен смисъл, подобни съчинения са символ на хармоничното съчетаване на различни елементи от един род, с разномащабни неща, образуващи многообразие като немислимо единство.

Произходът на симфоничните музикални изпълнения се крие в края на епохата на барока, когато редица композитори създавали музикални съчинения за струнен оркестър в три части, в които се редуват последователно бързо, бавно, бързо темпо. По-конкретно, произхода трябва да се извежда от оперната овертюра, изложена в схема от три части, която по-късно започва да се изпълнява самостоятелно, извън развитието на оперното действие

Понятието идва от гръцки език “symphonía” - съзвучие, от sýn - заедно и phone - звук, с което се е означавал вид народен музикален инструмент, а в италиански език е sіmfоnіа. Това е един от най-важните и главни жанрове на симфоничната и инструментална музика, като се създават симфонии за струнен, духов оркестър, за народни музикални инструменти и за други състави, като в отделни случаи се привличат певци солисти и хор.

Сред създателите на класически симфонии са Людвиг ван Бетовен (с мощен композиционен замисъл и висши симфонични образци), Моцарт (виенски класик), Лист (със своя романтизъм създава симфоничната поема), Хайдн (добавил четвъртата част и окончателно установил нейното сонатно съответствие), Хаслер и Шюц (първите немски симфонисти) и редица италиански композитори, като Габриели (“Свещена симфония” - сред първите), Скарлати, Порпора, Перголези, Самартини.

Тези класически произведения като правило са съставени от четири части:

• Първа част - бърза, енергична, отчетлива, звучаща тържествено или трагично, във форма на сонатно алерго;
• Втора част - бавна, лирична, напевна;
• Трета част - бърза, приличаща на строг и размерен танц във форма на менует или скерцо;
• Четвърта част - бавна, финала, най-често в рондо-образна форма, с използване на песенно-танцувални теми, завършва тържествено, с нарастваща динамика - звука се усилва и гръмва.

Симфонията е висша форма на инструментална музика, превъзхождаща всички останали нейни форми по своите възможности за въплащение на значителни идеи и замисли, като често така се наричат инструментални изпълнения в сюита, кантата и особено в операта. Още от древна Гърция с понятието се означавали определени интервали, инструменти, по късно, в западна Европа - консонас, пеене и въобще музиката, като сегашния смисъл на понятието се появява едва в 18-ти век.

При възникването на класическата симфония важна роля се отдавала на оркестровото встъпление към операта, в частност на венецианските и особено на неаполитанските “оперни симфонии”, при които вече се оформят частите "бързо-бавно-бързо" и се забелязва сонатната форма в първата част. През 18-ти век, този вид музикални произведения вече се отделили от операта и се превърнали в самостоятелен концертен жарн.
-------------------------------------------------